Как...?

Сънувах те. Сякаш силата ми не бе достатъчна да те прогоня от мислите ми денем, а ти нахлуваше нахално в спокойния ми сън, неканен, но тайно желан...
Влизаше там, където бях беззащитна, уязвима... Объркаваше съня ми, деня ми, не намирах спокойствие... А аз понякога тайно чаках да се появиш, само за да видя лицето ти, за да усетя онова спокойствие и радост от миналото, за да не забравя колко бях щастлива...
Дори и будна, съня ми ме преследва, не мога да се фокусирам и да мисля... Напомня за себе си със същата нежна жестокост, която устеих и в него...
Усещах присъствието ти, но не те виждах, поне отначало. Дъхът ти беше около мен, усещах очите ти как се впиват в моите. Като призрак обитаваше мислите и сънищата ми дни наред. Не позволяваше да забравя, да продължа. Напомняше за себе си, а в действителност не искаше да си тук.
Защо?! Моля те, пусни ме. Не ме мъчи повече! Не мога повече, не ми стига въздух. Нищичко не остана от мен, само огризки от хубави сънища и мокри очи... Превръщам се в призрак, но не като теб, в сънищата, а денем... Дали аз  бродех в твоите сънища, както ти в моите... Не знаех...
Сънувах те как ме целуваш... Сякаш нищо не бе станало... Беше след време... Не се бяхме виждали отдавна... Ти се приближи с онази твоя мека и нежна усмивка, с пламък в очите, онзи пламък от миналото... Целуна ме.. и после пак и пак... С всяка нежна целувка лекуваше раните ми една по една... А аз се влюбвах все повече и повече в теб и забравях всичко - сълзите, дългите безсънни нощи, празните безсмислени дни...
Що за способност е това?! Защо ме обърква така... Защо?!
Как да се освободя? Как да спра да те допускам в сънищата и мислите си?.... Как....?

A way to escape...

Усещах вятър в лицето си. Не бях сигурна дали е топъл или студен, тъй като бях изгубила всякаква чувствителност на кожата си. Дишах тежко. Сякаш някой затягаше колан около гърдите ми и не спираше да стяга. Не ми достигаше въздух... Тичах вече 20 мин, без да спра, без да намаля. Очите ми се насълзяваха и едвам виждах... Но продължих... Тичах, за да избягам, от света и от мислите си. Слушалките крещяха в ушите ми, опитваха се да ми помогнат, за да не чувам какво става в главата ми...

Краката ми изведнъж не издържаха на напрежението, което им прилагах, и внезапно се огънаха... Строполих се на земята, едвам дишаща, със замаглен поглед и насълзени очи. Опивах се да си поема глътка въздух. Помислих си какво ме бяха посъветвали.. "Не е добре за състоянието ти да тичаш и да се подлагаш на прекомерно физическо натоварване..." На кого му пукаше.. Хората, които исках да бъдат до мен, ме бяха оставили... Не желаеха да слушат как се чувствам...Не ме разбираха... Не ми дремеше... Исках само да избягам някъде, където да мога да се почувствам добре. Някъде, където мога да забравя, дори и само за секунда... Да не усещам отчаянието, болката и самотата в живота си...

Изправих се на краката, които едва ме държаха... Оттръсках се от мръсотията по дрехите ми и усетих внезапно пулсиране.. Бях издрала ръката си до кръв. Загледах я и се заслушах в глухото усещане в главата ми... "Майната му, още една рана... Поредната..." И после продължих да тичам.

Къде човек може да избяга, за да промeни живота си? Срещах се с моя всеки божи ден и се борех със зъби и нокти, за да не усещам отчаяние. Но всяка вечер той ме побеждаваше по най-подлия и долен начин.. в сънищата ми, изкарвайки наяве най-големите ми страхове и познатите до болка отчаяние и самота. Напомняше по най-болезнен начин за изгубените надежди, за несбъднатите мечти и желания... За някогашното щастие, което сега бе някак тъй далече, но все пак близо, за да напомня от време на време за себе си и да натрива сол в раните...

Продължавах да тичам и да изкарвам насъбралия се гняв и самосъжаление на тялото си. Тичах все по-бързо и по-бързо, надявайки се да се справи... Но то пак се огъна... Усетих че губя равновесие и паднах върху мокрите листа, заровила нос в пръстта. Не станах...

След време отворих очи и осъзнах какво се е случило... Колко ли съм стояла така??? Не помнех...Усещах само пулсациите на изнемогналото ми от тичане тяло и отчаянието в мислите ми. Опитах се да се изправя, но главата ми се въртеше..."Сигурно ми е паднало кръвното..."

Ако продължавах така, кой знае какво би ми се случило след време... Събрах малкото сили, които имах, и се подпрях на едно дърво, за да се изправя. Жалка картинка. Не можех да фокусирам добре, но от малкото , което успях да видя, успях да изляза от гората. Седнах на една пейка, за да събера сили, да мога да се прибера. Изтръсках калните си дрехи и закрачих с последни сили към вкъщи.

Е, ето, искаше място, където да можеш да забравиш дори и за секунда мислите и чувствата си... Но трябва ли всеки път да си рискувам живота, за да се почувствам по-добре?.... Така и не намерих отговор...

Момиче от спомените...

Ей ти малко момиче от спомените ми, къде си сега? Къде е тази надежда и любов в сърцето ти? Цяло ли е все още, макар затрупано из под останките на една мечта, на един отминал живот?

Ще успея ли да стигна до него навреме? Ще успея ли да изровя останките от душата си, за да я сложа на мястото й... Моля се, тя да е същата... Да може някой ден да обича със същата сила и отдаденост, както някога... Дали ще може... Не намирам отговор... Ровя се из останките на спомените и надеждите и колкото по-надълбоко копая, толкова повече боли...

Спомням си онова малко усмихнато момиче, обичащо от цялото си сърце и душа... Боли.. Боли, поглеждайки назад... Усещам, че се задъхвам, колкото повече се опитвам да достигна до сърцето си, толкова повече разбирам, че се отдалечавам от него... Защото то вече не ми принадлежи... Остана там в спомените на един далечен живот, при една сбъдната мечта...

Послание...

Здравей, ти, малко щастливо момиче...
Как си? Усмихваш ли се всеки ден? Надявам се, че да. Надявам се да сбъдваш мечтите си, защото така ще избегнеш разочарованието от разбиването им на малки парченца. Така както моите се разбиха. Но не съм тук за това сега.

Тук съм, за да ти кажа - Моля те обичай го. Дай му цялата си любов и внимание. Освети душата му, като светулка, защото тя пак е черна. Черна е и заради мен. Не успях да задържа светлината в сърцето му, не успях да усмихна душата му. Иска ми се да върна времето назад, щях да постъпя различно. Но кой има този лукс. Затова те моля... Направи го щастлив, така както аз не успях... Той заслужава цялото щастие на света. Моята любов не бе достатъчна за него, но твоята ще е ... Разбрах го от малкото, което ми каза за теб... Не го притискай, дай му свобода, топлина и любов и той ще те обича с цялото си сърце. Поне така казваше на мен. А ето сега аз съм тук, а ти имаш вниманието и усмивката му. Надявам се да го направиш щастлив, но ако не успееш, може би някои ден ще чета посланието ти към "другото момиче".

А ти, "черна моя душа", прости ми... Прости ми, че не можах да те осветя, че не можах да събера счупените парченца на сърцето ти и да ги излекувам. Няма да спра да се опитвам да бъда до теб.

Прости ми за грешките, които допуснах към теб. Знам глупави, детински и наивни са, болката и гнева ме подтикнаха. Надявам се някой ден да можеш да ми простиш...

Липсваш ми! Липсва ми милата ти дума, смеха ти, глупостите и шегите ти... Липсва ми времето, прекарано в разговори за филми и музика... Липсва ми момичето, което бях, когато беше до мен... Моля се всяка нощ, някои ден тя да се върне заедно с теб...
                                                                           

Спомени в кутия

Днес прибрах спомените си в кутия. Търсих място къде да я скрия, за да не я намеря... Искам да направя същото и със себе си.. Да заровя сърцето си, или поне това, което е останало от него... Дълбоко, някъде... Не намирам...Няма такова място, дълбоко и тъмно, което да побере душата ми...
Седя с кутията в ръце... Лутам се из апартамента... Започвам да плача... "Как стигнах до тук?"  Питам се. "Да, правила съм грешки, както всеки човек, може би и повече..." Исках само да обичам и да бъда обичана... Толкова ли съм наивна??? Всичко хубаво, което имах, някак прецаках...
Обмислях да я изхвърля... Да върна спомените си на този, който ги държи в захвата си и ми причинява болка... Не.. Не мога ... Как искаш да заровиш нещо, което още не можеш напълно да пуснеш... Затова ги скривам.. И спомените и кутията... Дано някои ден забравя напълно за тях и времето да ги отнесе...